16.05.2008г.
Участват:
проф. д-р Пламен Павлов
Килифаревският манастир, превърнал се в една от най-значимите книжовни и духовни школи не само в България, но и в мащабите на православна Европа през ХІV в., е създаден около 1350 г. от св. Теодосий Търновски и неговия събрат св. Роман Търновски с подкрепата на цар Иван Александър (1331-1371). Двамата монаси, представители на водещото в онази епоха исихастко учение, пренасят и развиват в Килифаревска обител духовното наследство на своя учител – знаменитият византийски монах св. Григорий Синаит. Създадената от св. Теодосий книжовна школа привлича монаси от близки и далечни страни, а сред неговите ученици са св.св. Евтимий, патриарх Търновски, Дионисий Дивни, митрополит Киприан Московски и др. Активната дейност на Килифаревския манастир е прекратена през шестдесетте години на ХІV в., когато във връзка със зачестили турски разбойнически набези монашеското братство организирано се премества в манастира “Света Тройца”. Вероятно манастирът продължава да съществува и след това, но в бурните години на османското завоевание и той, подобно на близката крепост, е разрушен. Около средата на ХV в. Килифаревската обител се възражда, като в нея се възобновява книжовната дейност. Възобновяването на манастира на днешното му място край река Белица обикновено се отнася към края на ХVІ в., но сигурните данни са от 1718 г. - тогава е изградена неголяма манастирска църква с два параклиса, посветени на Рождеството на Пресвета Богородица (често той е приеман неправилно за параклис на св. Иван Рилски) и на св. Теодосий Търновски. Част от старите стенописи на храма са съхранени в споменатите два параклиса. При кърджалийските размирици (краят на ХVІІІ – началото на ХІХ в.) светата обител отново е опустошена. Днешната църква “Св. Димитър” е построена през 1840 г. от прочутия майстор Колю Фичето, който запазва източната олтарна стена на стария храм и параклисите. От онова време са и съвременните манастирски сгради (1849 г.). Част от иконите на Килифаревския манастир са създадени от тревненските иконописци Кръстю Захариев, Досю Коев и Йонко поп Витанов. С Килифаревската школа са свързани някои от най-бележитите имена на българския ХІV в. СВ. ПРЕПОДОБЕН ТЕОДОСИЙ ТЪРНОВСКИ Св. Теодосий е родом от Видин или областта му. Съвсем млад става монах в манастира “Св. Никола” при Арчар (при руините на римския град Рациария). Търсейки духовен наставник, младият монах пристига в “...царстващия град на българите Търново, втори след Цариград на думи и на дело”. Св. Теодосий постъпва в прочутия манастир през онази епоха манастир “Св. Богородица” на търновския хълм Света Гора. После за кратко време пребивава в една от обителите при града-крепост Червен, Русенско (Ивановския скален манастир) и в т.нар. Епикерниев манастир край Сливен. Присъединява се към дошлия в България прочут византийски исихаст св. Григорий Синаит в Парория. Теодосий става негов пръв помощник и от името на монашеското братство поддържа контактите с цар Иван Александър. След смъртта на Синаит (1346 г.) Теодосий заедно със своя доверен събрат Роман обиколя различни манастири (Атон, Цариград, Сливен, Несебър). Накрая с подкрепата на цар Иван Александър основава манастир в Килифаревската “пустиня”. Духовният авторитет на Теодосий е извънредно висок, при него се стичат монаси от Сърбия, Влахия, Византия, дори от Унгария... Сред учениците му се открояват ученият монах Дионисий Дивни, бъдещият патриарх Евтимий, бъдещият руски митрополит Киприан. Теодосий участва дейно в религиозния и обществения живот в столицата – той е главният изобличител на богомили, адамити и юдействащи на свиканите от цар Иван Александър събори през 1355 и 1359/1360 г. Скоро и Килифарево става несигурно поради разбойнически турски набези. С подкрепата на царя Теодосий премества школата си в манастира “Света Тройца”. Макар стар и болен, св. Теодосий решава да посети Константинопол/Цариград, където патриарх е неговия събрат от Парория Калист. Тук обаче болестта го побеждава – св. Теодосий умира на 27 ноември 1363 г. Житието му е написано на гръцки от самия патриарх Калист, като е преведено на старобългарски може би от самия св. патриах Евитмий или пък от някой от неговите ученици (например Григорий Цамблак), който от скромност не е посочил името си. За съжаление, съдбата на светите мощи на Теодосий е неизвестна. СВ. ПРЕПОДОБЕН РОМАН ТЪРНОВСКИ Произлиза от търновски болярски род, приема монашеството в някой от столичните манастири. Търсейки учител, той се явява при св. Теодосий Търновски, който го взема със себе си в Парория. Понякога св. Роман погрешно е отъждествяван със св. Роман/Ромил Видински, когото в Парория наричали «Кало-Роман» («Добророман»). От тогавашните житийни извори и биографичните елементи в тях е ясно, че става дума за две напълно различни личности. Св. Роман е най-довереният събрат на Теодосий Търновски. След смъртта на св. Григорий Синаит и след много скитания двамата монаси се установяват в Килифарево, а нейде около 1362 г. в манастира “Св. Тройца”. Когато Теодосий заминава за Цариград (тук той умира през есента на 1363 г.), оставя св. Роман за свой заместник. Обстоятелството, че именно Роман ръководи прочутата в онези времена книжовна школа свидетелства за неговата образованост и творчески заложби, но за съжаление негови произведения не са известни. Роман години наред страдал от тежка кашлица (туберколоза?), но благодарение на силния си дух надмогва страданието. Този “добродетелен и знаменит ревнител на духовния живот, във всичко подобен на блажения Теодосий” не надживява с много своя събрат – той умира на 17 февруари, най-вероятно през 1364 г. Църквата отбелязва паметта му на същата дата. СВ. ПРЕПОДОБЕН ДИОНИСИЙ ДИВНИ Дионисий е ученик на св. Теодосий Търновски, по-старши събрат на св.св. Евтимий Търновски и Киприан. Той е един от най-близките следовници на Теодосий – през 1359 г. заедно с него участва в антиеретическия събор в Търново, свикан от цар Иван Александър. Дионисий се слави като ерудиран монах и преводач, който “дивно превежда от гръцки на славянски език”. Между неговите преводи с известност се е ползва сборника “Маргарит” с беседи на св. Йоан Златоуст. Дионисий е възприеман за светец и преподобен в българската възрожденска традиция. Освен като блестящ преводач, той е помнен и като отдаден на пост, молитва и доброволни лишения краен аскет. СВ. КИПРИАН, МИТРОПОЛИТ НА КИЕВ, МОСКВА И ЦЯЛА РУСИЯ Бележитият старобългарски и руски писател е ученик на св. Теодосий Търновски и по-млад събрат на св. патриарх Евтимий. Заедно с Евтимий придружава Теодосий при посещението му в Цариград (1363 г.). Повече от десет години прекарва на Света гора, като проявява забележителни качества. Талантливият българин става близък сътрудник на бъдещия цариградски вселенски патриарх св. Филотей Кокинос. Загрижена за църковното положение в руските земи, Патриаршията изпраща именно българина Киприан за митрополит на Киев, Литва и Москва (1375 г.). Киприан завоюва висок авторитет сред руското духовенство, но е в сложни отношения със своенравния московски княз Димитрий Донски. През 1379 г. Киприан посещава родния си град Търново, като е посрещнат сърдечно от св. патриарх Евтимий – среща, разказана вълнуващо от Григорий Цамблак. След сложна църковно-дипломатическа борба през 1380 г. Киприан заема катедрата си в Москва. До смъртта си (16 септември 1406 г.) българинът е духовен глава на русите и водеща фигура на т.нар. Второ “южнославянско” (най-вече българско) културно влияние в Русия. Същевременно, загрижен за своята родина, Киприан е радетел за сближение със западната църква и съюз на християните против настъплението на османските турци. Св. Киприан развива усилена духовна и книжовна дейност, като оставя обемно творчество. В своето “Похвално слово за Киприан” Григорий Цамблак се обръща към русите с думите: “Нашето Отечество [България] го роди, а вам Бог го дари...” Св. Киприан е сред най-изтъкнатите светци на Москва и цяла Русия. Той е погребан в Успенския събор в Московския Кремъл в мраморен саркофаг, място за почит от векове. Паметта му се отбелязва на 16 септември. СВ. ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ ТЪРНОВСКИ Бележитият писател и духовен водач на българския народ е роден в столицата Търново към 1330 г. Прозлиза от знатна болярска фамилия, но още като юноша избира монашеското поприще. Евтимий търси наставник в лицето на св. Теодосий Търновски, който оценява големите му заложби и предказва високата му духовна мисия в трагичните години на османското завоевание. През 1363 г. Евтимий последва своя учител в Константинопол/Цариград. След смъртта на Теодосий той работи в прочутия през онези времена Студийски манастир, а през 1365 г. отпътува за Света гора, където “...просиял, като показвал и поучавал велики неща...” Тук той преживява и сериозно премеждие, като влиза в конфликт с император Йоан V Палеолог. В това има както религиозен, може би и политически елемент. Българинът е заточен на остров Лимнос, но е освободен по молба на вселенския патриарх Филотей Кокинос. Евтимий се завръща в България през 1371 г. и се заселва в пещерната килия на св.Теодосий при манастира “Св. Тройца”. С помощта на цар Иван Шишман той започва упорита работа, включително и реформа на езика и правописа. “Изправянето на книгите” не е самоцел - Евтимий се стреми да възроди традициите от времето на Светите братя Кирил и Методий, бори се за укрепване на вярата и българщината пред лицето на страшната османска заплаха. Ръководената от Евтимий школа привлича монаси и ученици както от българските земи, така и от Сърбия, Влахия, Молдова, Русия, «... на север до Океана и на запад до Илирик...» Евтимий е духовен пастир на българите в най-драматичната епоха в многовековната ни история. През 1375 г. той единогласно е избран за патриарх. Със своите творби, проповеди и действия Евтимий припомня миналото величие на България. В трагичната 1393 г., когато цар Иван Шишман не е в обсадената столица, именно патриархът вдъхва сили на защитниците. След превземането на столицата (17 юли 1393 г.) Евтимий е прогонен от патриаршеската катедрала и се установява в църквата “Св.св. Петър и Павел”. Неговата нравствена сила и авторитет плашат завоевателите, особено когато той непоколебимо осъжда избиването на св. 110 Търновски мъченици. Опитват се да сломят и самия Евтимий, но, както разказва Григорий Цамблак, ръката на палача се вцепенява “пред мъжеството на този велик човек”. Най-тежкият удар срещу българската църква е заточението на Евтимий. Раздялата на светия отец с търновци Цамблак описва като “гледка, предизвикваща сълзи дори у камъните на града...” Евтимий е заточен най-вероятно в Бачковския манастир, където умира най-вероятно през 1402 г. Епохалното дело на Евтимий Търновски го поставя редом със Светите братя Кирил и Методий и най-ярките творци от Симеоновия “Златен век”. Новаторският му стил и огромен талант представляват истинска епоха в българската и православната литература. Векове наред творбите на Евтимий са преписвани от стотици книжовници в Русия, Молдова, Влахия, на Атон... Неговия ученик Йоасаф Бдински възкликва: “По-добре бе слънцето да угаснеше, отколкото да замлъкне Евтимиевият език...” Българската църква отбелязва паметта на своя велик отец и учител на 20 януари. ПРЕДСКАЗАНИЕ НА СВ. ТЕОДОСИЙ ТЪРНОВСКИ ЗА СВ. ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ (из «Похвално слово за Евтимий» на Григорий Цамблак) “Като отиде пак [Евтимий] в настъпилата нощ, намери великия [св. Теодосий Търновски] пред вратата на килията да седи и да ридае. И кагато той падна в нозете му с лице към земята, зарида като него и запита за причината за сълзите му. “Завладяването на страната от агаряните [османските турци] и пълното запустяване на обичаната пустиня – това е причината” – отговори старецът. “Но ти, чадо, бъди мъжествен и нека крепне твоето сърце – рече, - защото ще се удостоиш с вериги и апостолско гонение...”