24.07.2009г.
Участват:
проф. д-р Пламен Павлов
проф. Станислав Станилов
"НАШЕСТВИЕ И ВЪЗМЕЗДИЕ..." - Кан Крум и разгромът на византийската агресия срещу България на 23-26 юли 811 г. В началото на ІХ в. България навлиза в период на успешно вътрешно изграждане и външнополитическа активност. Възходът на държавата намира своето олицетворение в грандиозната фигура на кан Крум (802-814), един от най-забележителните държавници в нашата многовековна история. Често се твърди, че Крум е произлизал от т.нар. панонски българи, други учени свързват произхода му с видните боилски родове в Плиска, с предшественика му Кардам, с Куберовите българи в Македония. Крум е основател на династията, която управлява България до 1018 г. След 997 г., когато умира последният й пряк потомък Роман, тя е продължена от синовете на комит Никола – според Българския апокрифен летопис те са от «... същото царско коляно...», а за византийската историчка Анна Комнина "Мокрос" (т.е. “Кромос”) е прародител на цар Самуил и неговите наследници. Крум започва разширяването на държавната територия далече на северозапад за сметка на рушащия се Аварски хаганат. Византия е силно обезпокоена от засилването на северната си съседка. Враждебната политика на император Никифор I Геник води до опит за агресия още през 807 г. В отговор Крум започва настъпателни действия. През 809 г. българите превземат важната крепост Сердика (Средец/София) и проникват по р. Струма. Търсеният от Византия реванш се изразява в масиран поход към Плиска. Походът на император Никифор І Геник през лятото на 811 г. е едно от най-тежките изпитания за българската държава. С огромни сили, вкл. нередовни части, тръгнали за плячка, той нахлува през Стара планина. Мирните предложения на Крум са отхвърлени, а българската столица Плиска е завладяна, разграбена и опожарена. Изоставянето на Плиска без бой е тактическа маневра, аналогична на действията на руския пълководец Кутузов срещу Наполеон Бонапарт хиляда години по-късно. Византийските жестокости и енергичните мерки, предприети от кан Крум, мотивират цялото българско общество за решителен отпор. Наред с оцелелите части на армията са привлечени отряди от славяни и дори от наскоро покорените авари. Узнали за случващото се, византийските военачалници и съимператорът Ставракий, синът на Никифор, настояват за отстъпление. Никифор гневно отказва, но после осъзнава критичната ситуация и решава да се изтегли обратно. При движението си на юг византийската армия е обект на няколко атаки през деня и нощта. Те разстройват нейната организация, водят до дезертьорство и повсеместна паника. Ромеите попадат в предварително устроените засади, натъкват се на дървеноземлени прегради и т.н. Императорът разбира, че е попаднал в капан: “Дори крилати да бяхме станали, никой да не се надява, че ще избегне смъртта...” На 26 юли 811 г. ромейската армия е подложена на тотално унищожение във Върбишкия проход – загиват самият император, доместикът на схолите (командирът на гвардията) Петър и други висши военачалници. В български ръце пада целия обоз, включително награбена от Плиска плячка. Остатъците от ромейската армия с тежко ранения Ставракий се спасяват с безредно бягство. Крум проявява удивително хладнокръвие, организаторски качества и завиден талант на военен стратег. Векове по-късно във възрожденската традиция този държавник е наречен Крум Страшни. С оглед на мястото му в българската история и военно изкуство той без преувеличение би могъл да бъде наричан Крум Велики. В съответствие с религиозните вярвания на прабългарите от черепа на убития враг е изработена обкована със сребро чаша, с която Крум вдига наздравици с подчинените си славянски князе. През 811-813 г. Крум нанася тежки удари на империята, превзема Месемврия, може би Филипопол (Пловдив) и други градове, разрушава редица крепости в Източна Тракия и преселва жителите им в отвъддунавските земи. Той нанася ново голямо поражение на византийската армия при Версиникия (22 юни 813 г.), което води до свалянето на император Михаил І Рангаве. След тази победа Крум превзема Одрин и достига до стените на Константинопол. В безсилието си ромеите и лично новият император Лъв V Арменец (813-821) погазват дипломатическити принципи, като извършват покушение срещу Крум при преговори в околностите на столицата. При покушението загива българският кавхан Иратаис, а Константин Пацик (зет на Крум, византийски емигрант в Плиска) и сина му са пленени. Кан Крум е ранен, но успява да се спаси. Обзет от ярост, той подлага на опустошение околностите на Константинопол. Хронистите представят Крум като жесток, но и културен "варварин", който отнася в своята страна статуи, колони и други паметници на културата. Кан Крум издава първите държавни закони, валидни за цялото население, и прави първите стъпки към административна реформа, насочена към централизация на властта. Несъмнено развитие получава и българската армия, в която са формирани нови корпуси («тагми») тежка конница, солиден парк от стенобойни машини и т.н. Сред близките сподвижници на Крум са неговият брат (името му е неизвестно, може би това е Докум от други извори), кавханът Иратаис, ичиргу-боила Тук, боилът от славянски произход Драгомир. Крум умира в навечерието на поредния си поход към византийската столица (13 април 814 г.). Крум остава в българската история като първият известен законодател и реформатор. Според византийската енциклопедия «Свидас» (Х в.) след победата над аварите (около 805 г.) «Крум свика всички българи, и заповяда: Ако някой набеди някого, предварително да се не слуша, но вързан да се разпита. И ако се установи, че е набедил и лъгал, да бъде убит. Да не се допуска даване на храна на крадеца (разбойника). И ако някой се осмели да прави това, да се конфискува [имотът му]. И на крадеца да се строшат пищялите (на краката). А всички лозя да се изкоренят. И на всеки просещ да се дава не безразборно, а според нуждите му, за да не би пак същият да проси. Който пък не прави това, да се конфискува [имотът му].”