27.01.2012г.
Участват:
проф. д-р Пламен Павлов
доц. д-р Георги Николов
Ти­пич­ни­те за Сред­ни­те ве­ко­ве про­це­си на сто­пан­с­ка и по­ли­ти­чес­ка де­центра­ли­за­ция не от­ми­на­ват и Бъл­га­рия. Те се про­я­вя­ват по-къс­но в срав­не­ние със За­пад­на Ев­ро­па, при то­ва в спе­ци­фич­на ос­т­ра фор­ма. То­ва се дъл­жи на ма­си­раната вън­ш­на зап­ла­ха (ку­ма­ни, та­та­ри, кръс­то­нос­ци, турци и др.), на византийското владичество през ХІ-ХІІ в. и непрекъс­на­ти­те кон­ф­лик­ти меж­ду са­ми­те бал­кан­с­ки си­ли, на сла­бост­та на гра­до­вете ка­то со­ци­ал­но-по­ли­ти­чес­ки фак­тор и по-изя­ве­ни­ят мо­дел на ав­то­ри­тар­на монар­хия. Са­мо при Ка­ло­ян и Иван Асен II дър­жавата ус­пя­ва да обе­ди­ни всич­ки зе­ми, на­се­ле­ни с бъл­га­ри. Та­тар­с­ка­та хе­ге­мония и вът­реш­ни­те кри­зи поз­во­ля­ват на съ­се­ди­те – Ви­зан­тия, Ун­га­рия, Сър­бия, да вла­де­ят де­се­ти­ле­тия на­ред це­ли бъл­гар­с­ки об­лас­ти и кра­и­ща. Вът­реш­ни­те про­ти­во­ре­чия не­ряд­ко амбицират на сил­ни бо­ля­ри, стремя­щи се към тър­нов­с­кия цар­с­ки прес­тол или към обо­со­бя­ва­не­то на свои, “мес­т­ни” Бъл­га­рии, да от­къс­ват зе­ми от те­ри­то­ри­я­та на дър­жа­ва­та. Нем­с­кият ри­цар Ханс Шилтбергер от края на XIV в. пи­ше, че бил пос­ле­до­ва­тел­но в “три Бъл­га­рии”, ко­и­то има­ли за сто­ли­ци Тър­ново, Ви­дин и Ка­ли­ак­ра. В дейс­т­ви­тел­ност “ло­кал­ни­те Бъл­га­рии” са били по­ве­че. Ви­на­ги оба­че Тър­но­во ос­та­ва мет­ро­по­лията на “го­ля­ма­та Бъл­га­рия”, по­доб­на на Па­риж за Фран­ция, Ки­ев за Ру­сия, Кон­с­тан­ти­но­пол за Визан­тия и пр. Опити за изграждане на местни княжества има още в края на XII - началото на XIII в.: Добромир Хриз и севастократор Стрез по р. Вардар (Македония), Иванко и Алексий Слав в Родопите. В края на XIII и през първите десетилетия на XIV в. се оформят по-трайни "държавици": на Шишмановци във Видин, на братята Дърман и Куделин (в областта на Браничево), на Смилец и роднините му в Средногорието, на Балик и фамилията му (вероятно клон на династията Тертеровци) в Добруджа. Опит за създаване на "Родопска или Беломорска България" със столица Ксанти (дн. в Гърция) в средата на ХІV в. прави и известният бунтар и авантюрист Момчил. Аналогичен явления обхващат и онези български области, които през XIV в. не са в състава на царството. В отвъддунавските земи, където влашкото (романското) население през XIII-XIV в. се увеличава, се създава воеводството Влахия. Негов пръв владетел (споменат през 1321 г.) е Иванко Басараба, който като други български боляри от същата епоха е от българо-кумански произход. След смъртта на цар Стефан Душан (1355) и разпадането на Сръбското царство в югозападните български земи се формират локални държавици, най-значителни от които са тези на крал Вълкашин и сина му Марко ("Крали Марко" от българския фолклор) със столица Прилеп, както и на Константин Драгаш с център Велбъжд (Кюстендил). За съвременниците (вкл. за сръбски, византийски, турски автори) тези държавни формации се управляват от "български владетели". Ос­ман­с­ко­то за­во­е­ва­ние не поз­во­ля­ва на де­цен­т­ра­ли­за­ци­я­та да прик­лю­чи естес­т­ве­на­та си ево­лю­ция. Об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че сред­но­ве­ков­ният български народ е консолидиран още през IХ в. оба­че за­паз­ва бъл­гар­с­кия ет­но­кул­ту­рен облик на Ми­зия, Тра­кия и Ма­ке­до­ния и през след­ва­щи­те ве­ко­ве. В хода на предаването ще бъде представена новата книга на доц.д-р Георги Николов, която изследва част от личностите и явленията, с които ще се запознаят зрителите на "Час по България" в поредното ни предаване.