09.03.2012г.
Участват:
проф. д-р Пламен Павлов
доц. д-р Георги Николов
Второто българско царство постига своя апогей при Иван Асен ІІ, който с премерени военни удари и ловка дипломация превръща страната в хегемон на Балканите. През есента на 1207 г. синовете на “стария Асен” Иван Асен и Александър са отведени при куманите, а после най-вероятно в Киевското княжество. След победата си над Борил младият цар Иван Асен ІІ се заема с ловка дипломация и премерени военни удари да възвърне изгубените територии. Случаят му помага още през 1219 г., когато унгарският крал Андрей ІІ се завръща след безрезултатни действия (част от т.нар. Пети кръстоносен поход) в родината си. Цената за преминаването през България е връщането на окупираните области на Белград и Браничево. Със съгласието на Рим е сключен династичен брак с унгарската принцеса Анна-Мария (1221 г.). След този решителен успех царят насочва усилията си към Тракия и Македония. Той отнема Пловдивската област от латинците, а деспот Алексий Слав е принуден да му се подчини. През 1225 г. Иван Асен ІІ сключва съюз със солунския император Теодор Комнин. Уплашени от развитието на събитията, някои от “бароните” в Константинопол замислят брак между малолетния Балдуин II и българската принцеса Елена, виждайки в Иван Асен единствения гарант за оцеляването на Латинската империя. Това води до агресия от страна на Теодор Комнин, който е разгромен в битката при Клокотница (9 март 1230 г.). Хуманното отношение към пленените ромеи и подкрепата на българите от Тракия, Беломорието и Македония позволяват разширяването на държавата "...от море до море". В резултат на нарасналото военно могъщество и политиката на династични бракове, провеждана от Иван Асен ІІ, Солун и Сърбия попадат под българско влияние. Българската хегемония се доближава до статуквото по времето на Симеон Велики. Верен на традицията, Иван Асен II се подписва като "цар и самодържец на всички българи и гърци" и в духа на византийските императори е покровител на манастирите на Света гора. Междувременно се стига до военни сблъсъци с Унгария, засягащи и отвъддунавските български земи (1227, 1232 г.). Въпреки някои териториални загуби (т.нар. Мала Влахия), като цяло България запазва силните си позиции до Карпатите и Днестър. Латинците се опасяват от укрепналата България и се отказват от замисления брак. Обтягането на българо-латинските отношения слага край на унията с Рим и води до сближение с Никейската империя. През 1235 г. е призната Търновската патриаршия. Съюзът между България и Никея е смъртна заплаха за Латинската империя, а в Рим обявяват българския цар за "схизматик". Иван Асен II обаче води балансирана политика и се стреми да съхрани благоприятното статукво. През 1235 г. той подпомага никейците пред Константинопол, но през 1237 г. изненадващо подновява съюза с латинците, за да се върне към приятелството с Никея още на следващата година... Поучен от преживянато в своята младост, Иван Асен внимателно следи обстановката на изток, откъдето идват тревожни вести - през 1236 г. Източна Европа е нападната от страшните татари на Бату, внук на "завоевателя на света" Чингис-хан. През 1241 г. из Европа се разнася радостен слух, че българският цар е разбил татарите. Българите и васалните на Иван Асен ІІ влашки воеводи побеждават отделни татарски отряди, но преодоляването на страшната заплаха не е по силите на никоя от държавите в региона. В разгара на тези събития, още недостигнал 50-годишна възраст, цар Иван Асен II умира (около Еньовден 1241 г.). Постигнатата от Иван Асен ІІ политическа хегемония на Балканите, при която са обединени изконните български земи, възобновяването на патриаршията и общата стабилизация създават условия за стопански и културен подем. Иван Асен ІІ сече златни и медни монети, развива търговски отношения с Дубровник и други страни. Столицата "Цариград Търново" придобива монументален облик. Изграден е емблематичният за българската традиция храм "Св. Четиридесет мъченици", в който е поставен т. нар. Търновски надпис на хан Омуртаг. Така се подчертава приемствеността във вековното държавно развитие. При цар Иван Асен ІІ България не само е първостепенна военна сила – с възобновяването на православната патриаршия започва подем на българската книжнина и култура. Българското духовно влияние излиза далеч извън пределите на страната, а Търновската патриаршия се утвърждава като най-престижната и авторитетна институция в православния славянски свят. ПОБЕДАТА ПРИ КЛОКОТНИЦА (9 март 1230 г.) e едно от най-величавите събития в българската военна история – битка, блестящо спечелена от владетел, който нерядко е определян като “миролюбив”, привърженик на династичните бракове и т.н. Историческите извори показват, че далновидният държавник Иван Асен ІІ поддържа силна армия и без колебание води решителни военни операции. До битката при Клокотница се стига след вероломното нарушаване на сключения години по-рано съюз между цар Иван Асен ІІ и деспот (от 1227 г. император) Теодор Комнин. Съперничеството между двамата владетели е неминуемо и не се отнася само до отношенията им с латинците в Константинопол – разрастването на държавата на Теодор Комнин се дължи на завладяването на български земи в Македония, Родопите и Беломорието. Готвейки се за атака срещу Константинопол, Теодор Комнин се съюзява с германския император Фридрих ІІ Хохенщауфен. Осланяйки се на силните си позиции по Беломорието и в Източна Тракия, Теодор Комнин решава с изненадващ удар да парира възможната активност на българския цар. С големи сили, в които влизат и западни рицари, солунският император потегля от Одрин по течението на Марица към границата с България. Той подценява своя противник и във военен, и в психологически план. Българският цар разгадава замислите му, опирайки се може би и на добро разузнаване. Иван Асен ІІ потегля с елитни части, подпомагани от едва хиляда кумани, и пресреща противника в граничния район при Клокотница (Хасковско). В срещен бой, използвайки умело даденостите на местността, българският цар разгромява далеч по-многочислената ромейска армия. Теодор Комнин пада в плен с цялото си семейство, брат му деспот Мануил (зет на българския цар) бяга от бойното поле. В разрез с нравите на епохата, Иван Асен се отнася подчертано хуманно към пленените войници, които са освободени да се завърнат по родните си места. Този жест, както и самоуправлението, обещано от него на “ромейските градове” (Одрин, Димотика и др.), му осигурява безкръвно разширяване на границите до Бяло и Адриатическо море. Така, благодарение на ловката и решителна политика на цар Иван Асен ІІ, Българското царство достига своите естествени граници “... от море до море...”, както възкликват тогавашните книжовници.