Методий е "орисан" да си остане завинаги в сянката на своя любим, гениален по-малък брат, да бъде по правило “вторият”. От векове негласно е прието, независимо дали се признава или не, че “номер едно” е Кирил – създателят на нашето “азбуки”, радикалният поборник за равноправието на езика и книжнината. Няма как, а и няма смисъл тази представа да бъде променяна и отричана. Следва да се запитаме обаче защо е станало точно така. И дали заслугата не е на Методий? На неговата монашеска скромност, човешка обективност и неизмерима тъга по обичния брат, преждевременно напуснал грешния свят... Не забравяме ли нещо основополагащо - култът към св. Константин-Кирил се формира по-рано от този към Методий, и то “под диктовката” на същия Методий – архиепископът на Великоморавия, по-големият брат, човекът, призван да се грижи и пази по-малкия... И макар това никъде да не е казано дори косвено, можем ли да се съмняваме, че е било именно така?

Колкото и да са свързани съдбите на двамата братя, всеки има своята лична история. Ако се замислим, тази на Методий е не само по-дълга като време предвид повечето години, отредени му от съдбата, но и далеч по-пъстра и драматична откъм житейски обстоятелства, обрати, премеждия, отговорности, изпитания, страдания... Ако Кириловият живот е на озарения от науката “вундеркинд”, ученолюбив юноша, млад учен и “философ” (преподавател), отдаден на книгите творец, то по-големият му брат съвсем не е живял толкова хармонично... Той познава радостите, изкушенията и грижите на семейния живот, благополучието на аристократа, отговорността на държавните интереси, дори “опиума” на светската власт, и то на съвсем млади години! Методий е преживял и пълната противоположност на всичко това – духовното самоотричане на монаха, отдадеността в името на другите, на тяхното душевно спасение... Методий е най-големият син на семейство, донякъде типично за аристократичния елит на Солун. Бащата Леон/Лъв е висш офицер, майката (името й според по-късни извори е Мария) е от знатна славянска фамилия. “И по майка, и по баща – четем в Пространното житие на Методий – той бе от много добър и почтен род, отдавна познат и на Бога, и на царя (императора), и на цялата Солунска област...” Какъв е бил по народност бащата е трудно да се каже, но тезата за неговата “гръцка” етническа природа е сред най-трудно доказуемите. Известното ни за византийската военна аристокрация през онази епоха показва силното присъствие на арменци (преди всичко православни – т.нар. халкедонити), грузинци, покръстени араби (от такова потекло например е император Никифор І Геник), български славяни, българи (прабългари) и др. – все хора от “неромейско” потекло, но подложени в една или друга степен на “ромеизация”. Императорите от онази епоха в голямата си част са от арменско потекло и същевременно са стопроцентови “ромеи” като политическо и културно кредо. Това важи и за т.нар. Македонска династия, а и за водещи фамилии като Лакапини, Фока, Склир, Малеини и т.н. Този елит закономерно влиза в родствени връзки с фамилии от гръцки и друг произход – един от най-показателните примери е с бунтовника и самозванец Тома Славянина, който е от смесено славяно-арменско потекло. Разгорещените спорове за произхода на Светите братя надали ще стихнат скоро. Методий и Кирил сигурно са притежавали самосъзнание на ромеи, по подобие на всички поданици на ромейския василевс (източноримския император). Но едва ли може да има съмнение, че матерният им език е бил “славянски”, т. е. старобългарски. Идеята, че бидейки “изначално” гръкоезични, те са го “научили”, “ изучили” до съвършенство и т.н. не е особено логична, въпреки че по принцип подобно решение не е невъзможно. Трябва непременно да се отбележи, че политика на Византия по отношение на нейните близки съседи, а дори и на по-далечни политически патрньори е повече от прагматична и рационална. Обичайната практика е византийските мисионери, дипломати, дори командири на военни отряди от други общности да бъдат хора със същия етнически произход или лица от смесени бракове. В този смисъл братята са както ромеи, така и български славяни, т. е. българи в етнокултурно и езиково отношение. Както стана дума, през ІХ - Х век в състава на византийския елит има немалко такива личности и цели фамилии – патриарх Никита (при иконобореца Константин V Копроним), споменатия Тома Славянина, богатата архонтиса (княгиня) Данилида, известният в началото на Х в. дворцов фаворит Василица, когото император Александър през 913 г. дори има намерение да обяви за наследник на византийския трон, знатните родове Глава, Врана, Радини и др.

Методий е роден около 815 г. и още като млад прави военна кариера. На двайсетина години той вече е архонт на една “Славиния” (славянско княжество) на византийска територия, най-вероятно на племето смоляни в Западните Родопи – още една “подробност”, която ни убеждава в знатното му славяно-българско потекло по майчина линия. Според Пространното житие Методий е бил красив и представителен мъж, женен, имал е деца – още една “подробност”, която почти не се знае от широката публика. Според чешката традиция, разбира се от по-късно време, името му на “славянски” е било Страхота. Вярно е, че това най-вероятно е превод на името по смисъл (от лат. “metus” – “страх”), но не можем да не признаем, че звучи знаково... Целият живот на Методий, енергията му, неговото слово като че ли са фокусирани в това “Страхота”... След десет години служба Методий “напуска света” и приема монашеството в манастир в малоазийската планина Олимп. Като причина житиеписецът изтъква нежеланието на бъдещия светител да бъде свидетел (и участник?) на “... много смутове и престъпления в този живот...”. Вероятно са прави изследователите, които допускат, че Методий е принуден да се оттегли в манастир по политически причини. От друга страна, изглежда, че той е свързан с тогавашния патриарх Методий (842-847) – извънредно авторитетна личност във византийската църква и общество. Научаваме и друго – още по онова време Методий се заема “... усърдно с книгите”. С него най-вероятно още отрано е Климент (бъдещият велик български просветител), който е не просто “най-видният ученик на Светите братя”, а преди всичко Методиев последовател. Може би това важи и за Наум, Ангеларий и повечето от учениците на Светите братя. По-късно Методий става игумен на прочутия манастир “Полихрон” – свидетелство за безспорния му авторитет в църквата и пред висшите власти в империята. Тогава той е на около 35 години, което не се покрива с обичайните ни представи за “изначално” беловласия монах...

Малко след 851 г. в манастира идва Костантин-Кирил Философ, с което започва истинската Мисия на братята – изгревът на старобългарското Слово... Както се знае, азбуката (графична система глаголица) е създадена от Кирил, без съмнение с участието на Методий (855 г.), след което започва обучението на книжовници и усилен превод на богослужебни съчинения. Иска ли питане, че организацията на този нелек труд е дело на игумена Методий...

През 861 г. Методий е в състава на Хазарската мисия заедно с брат си Константин Философ. Той едва ли просто е “придружавал Кирил”, както обикновено се мисли – по онова време Методий сам е една от авторитетните личности на църквата и не случайно е в състава на тази дипломатическа мисия. При престоя си в Херсонес (дн. Севастопол, Украйна) на Кримския полуостров Светите братя откриват мощите на св. Климент, папа Римски. Малко след завръщането си Методий категорично отказва да стане архиепископ (митрополит), което директно го е отпращало във “върховете” на църквата, включително в нейния Светия Синод. Причина за това, наред със склонността към монашеския живот, положително е и любовта му към книгите, увлечението по наченатите заедно с Константин-Кирил преводи от гръцки на старобългарски. През 863 г. Византия изпраща Светите братя във Великоморавия. Княз Ростислав приема с радост мисията, но са факт и резервите на западната църква, и неприкритата враждебност на господстващото в Централна Европа немско духовенство. Това не спира братята, нещо повече – през 867 г. те разширяват обсега на действията си и покръстват славяните в Блатненското княжество на княз Коцел (в Панония, днешна Унгария). През 868 г. по пътя към Вечния град спират във Венеция, където се стига до разгорещен диспут. Константин Философ побеждава привържениците на т. нар. "триезична догма", според която свещени са само латинският, гръцкият и еврейският език. И тук не само възможното, но и задължително участие на Методий в разгорещения спор е спестено, навярно пак от самия него...

В Рим папа Адриан ІІ благославя мисията и освещава славянските книги. Престоят там продължава повече от година, а проповедта на старобългарски език огласява храмовете. За нещастие Константин се разболява тежко, приема схимата с името Кирил и на 14 февруари 869 г. умира. Погребан е в църквата "Св. Климент" ("Сан Клементе"). Пред гроба му, за разлика от онзи на Методий в Микулчице (вж. по-нататък), всяка година идват правителствени делегации, интелектуалци, обикновени българи от нашата диаспора в Италия...

На смъртния си одър Кирил прошепва: “Брате, ние бяхме впрегнати заедно да орем една бразда. След като завърших своя живот, аз падам на нивата. Ти много обичаш планината (монашеството), но заради нея ти не оставяй учението си...” И Методий не изоставя мисията, напротив – с папска була е ръкоположен за архиепископ не само на Великоморавия, но и на земите по Средния Дунав и княжеството на Коцел. Агресивното немско духовенство продължава враждебната си политика – през 870/871 г. архиепископът е съден и хвърлен в затвора. Тази реакция не е случайна – на практика Методий гради църковна организация, сходна с току-що създадената в България, също архиепископия по ранг.

В диоцеза на Методий теоретично влиза и Срем (дн. Сремска Митровица, Сърбия) – град, който тогава е български. Липсват данни за контакти на «Светия брат» с “официална” България, но такива навярно е имало – както с архиепископа св. Йосиф, така и със самия владетел и бъдещ светец Борис-Михаил Покръстител. Как иначе да си обясним онзи “копнеж по България” в душите на Методиевите ученици, както и че “... Борис отдавна жадувал за такива мъже...”

Разпрата с немския клир може би най-добре показва истинския лик на Методий. Неговото красноречие не отстъпва на Кириловото – житиеписецът (Климент Охридски или Йоан Екзарх?) отбелязва, че опонентите на Методий не намират с какво да му възразят. В безсилието си пред доводите му немските епископи стигат до груби заплахи: “Понеже буйно говориш, зле ще си изпатиш!” На саркастичната забележка на немския крал, че се е изпотил при спора, Методий дръзко отговаря с анекдота за изморения философ и констатацията му: “Препирах се с простаци.” Архиепископът е освободен едва през 873 г. след намесата на папа Йоан VIII. Той отново е във Великоморавия, но през 879 г. по папско нареждане славянската проповед е ограничена. Наклеветен от немските си противници, Методий се явява на съд в Рим и за пореден път оборва обвиненията. През 882 г. той посещава Константинопол, където е приет от император Василий І Македонец и знаменития патриарх Фотий – някогашния учител на покойния му брат. Оценката им за дейността на архиепископа е изключително висока. Методий се завръща във Великоморавия. И на отиване и на връщане при визитата в Константинопол Методий би трябвало да е минал през българските земи.

Методий е съвременник на първите нахлувания на маджарите (унгарците) в Панония. Той дори покръства един маджарски вожд, което още веднъж ни убеждава в неговите невероятни способности на проповедник и дипломат. Съществуват сведения, че в обсега на дейността му влизат и земите на Южна Полша. За нещастие, държавните власти във Великоморавия не осъзнават същинското значение на Кирило-Методиевото дело. Княз Светополк (Святоплук) е склонен на отстъпки пред немското духовенство, но въпреки трудностите Методий продължава преводите на библейските книги, създава оригинални проповеди, молитви и песнопения до самата си кончина (6 април 885 г.). Смъртта на Методий е последният трагичен акорд на Моравската мисия. Неговите ученици са прогонени от страната, по-младите дори са продадени в робство... Св. св. Климент, Наум, Ангеларий търсят спасение в България, "... за която те отдавна копнеели". Така монашеската мисия се завръща в родната си среда, за да се превърне в гръбнак на старобългарската цивилизация.

До 2000 г. спорадично, а от началото на новото хилядолетие – неизменно, на 11 или 24 май пред един голям кръст в археологическия резерват Микулчице в южната част на Чехия, в историческата област Моравия се събират българи. Това са наши сънародници от самата Чехия и от съседните й страни – Словакия, Австрия, Унгария, Полша, дошли да почетат паметта на равноапостолния св. Методий, чиито кости, според чешки учени, почиват в разкрития там при археологически разкопки епископски гроб. На 24 май 2009 г. в Микулчице тържествено беше открит паметник на Светите братя, дело на даровития скулптор Емил Венков.