20.12.2013г.
Участват:
проф. д-р Пламен Павлов
Милен Николов
В навечерието на големия празник Рождество Христово срещаме нашите зрители с Милен Николов , археолог и историк, познат на широката публика в Бургас и цяла България с редица свои статии в периодика, вкл. и във вестник "Десант", отскоро директор на Регионалния исторически музей в Бургас - Разговорът върху богатото християнско наследство в Странджа е излязлата наскоро книга на Милен Николов "Исихазмът, св. Григорий Синаит и манастирите в Парория" (Бургас, 2013).Загадъчната Парория и съществувалото преди шест века в нейните дебри духовно огнище привличат вниманието не само на учените, но на хиляди хора, изкушени от историята и непреходните ценности на християнската вяра. Макар да съществува твърде кратко, монашеската общност на забележителния исихаст св. Григорий Синаит (около 1260/1268 – 27 ноември 1346 г.), своеобразно „копие“ на Света гора Атонска, оказва мощно влияние върху религиозния и културния живот в средновековна България, Византия и православния свят.Още от самото раждане на модерната историческа наука проблемът за географското местоположение на Парория и „манастира“ (в същност четирите обители!) на бележития духовен водач буди спорове, предизвиква догадки, предположения и различни решения. Дори и поради тази причина книгата на младия археолог и историк Милен Николов е повече от навременна. Авторът е успял достатъчно синтезирано и убедително да постави и реши много по-широк кръг от въпроси. Милен Николов ни представя един по същество изследователски, но и научно-познавателен текст – своего рода обобщение на съвременните ни знания за Парория. Този текст обаче е посветен и на същността на исихасткото учение. Естествено, и на ролята на св. Григорий Синаит, за когото широката публика в България знае твърде малко, да не кажем почти нищо... Несъмнено достойнство на изследването на Милен Николов е, че ни предоставя максимално близък до историческите реалности разказ за замисъла и мащабите на стореното от св. Григорий Синаит. Нещо повече, в някакъв смисъл авторът „реабилитира“ Парорийските манастири като извънредно значимо духовно и културно явление в тогавашния православен свят, при това средище, което е тясно свързано с България. Най-малкото именно Парория е онзи конкретен образец или „модел“ на общност, но и на „школа на посветени“, следван в България от св. Теодосий Търновски, а впоследствие и от св. Патриарх Евтимий с неговата т.нар. Търновска книжовна школа! От друга страна, доколкото може да се съди от твърде общите данни в наличните исторически извори, макар да е в един традиционно пограничен район, този не само манастирски, но и интелектуален център все пак е изграден на територията на Българското царство. Поне от моя гледна точка подкрепата, оказвана от цар Иван Александър (1331-1371) на монашеската общност, определено съдържа и някои „военни елементи“. Следователно, ако манастирите са били на византийска земя, това би представлявало нарушение на правилата и двустранните договори. Да не забравяме все пак и за конкретните позиции и интереси на българския цар в региона на Южното Черноморие и Източна Тракия, вкл. опита му да овладее Адрианопол (Одрин) при избухването на гражданската война във Византия през 1341-1347 г. Така или иначе, за българския читател, а дори и за специалистите, монашеската общност в Парория си остава кратковременно, донякъде дори периферно явление. В досегашните проучвания Парория е обект на интерес преди всичко поради това, че оттам тръгва възходът на исихасткото учение в България. Както стана дума, основната роля е на св. Теодосий Търновски, неговите събратя (на първо място св. Роман Търновски и св. Ромил Видински) и ученици. Сред тях са изтъкнатите духовни водачи и светци патриарх Евтимий Търновски (1371 – около 1402/1412 г.) и Киприан, митрополит на Киев, Москва и „цяла Русия“ (1376–1406). Благодарение на книгата на Милен Николов читателят много по-ясно ще осмисли, че делото на св. Григорий Синаит неслучайно намира отлична почва в България и че, така или иначе, все пак е част не само от общоправославната и византийската, но и от българската църковна и културна история. И не само това, тъй като авторът с основание не се ограничава с „чисто“ българските аспекти в дейността на бележития духовен учител. Милен Николов уместно е включил в книгата си кратка, но съдържателна биография на Григорий Синаит. Всеки непредубеден читател ще открие за себе си, че прочутият в онази епоха отец е личност, чиято дейност и творчество имат силен отзвук в самите „недра“ на тогавашния православен Изток – от родното му място край Смирна (дн. Измир) в Мала Азия и манастирите на Синайската планина, през Йерусалим, Крит, Солун, Света гора Атонска, византийската столица Константинопол до Созопол, Адрианопол (Одрин) и „светата Парорийската пустиня“... Милен Николов с основание е сметнал за необходимо да помести в своето изследване просопографски портрети на близките ученици на „светия старец Григорий“ - сред тях виждаме някои от най-известните монаси и интелектуалци в тогавашна Византия, включително двама константинополски (“вселенски“) патриарси – Исидор І (1347-1349) и Калист (двукратно: 1350-1353 и 1354-1363 г.). Впрочем, според някои допускания Калист може би е имал и български родови корени – нещо напълно възможно, предвид силното присъствие на монаси българи в средите на византийското православно монашество. Става дума не само за монаси от държавната територия на България, но най-вече за онази категория, която днес наричаме „българи в чужбина“ - казано иначе, за монаси българи от етнически българските земи, владени през ХІV век от Византия и силното тогава Сръбско кралство. Изказано е мнението, че в Парория е пребивавал още един прочут в онези времена българин - роденият в Прилеп (днес в Република Македония) св. Никодим Тисмански (+ 26 декември 1406 г.), създател на манастири във Видинското царство и най-вече във Влахия в края на ХІV – началото на ХV в. Както е известно, св. Никодим води кореспонденция със св. Патриарх Евтимий, създава творчество в духа на исихазма на среднобългарски език и е сред най-тачените светци в днешна Румъния. Макар и косвено, с Парория може да бъде свързан и друг виден българин – св. Патриарх Ефрем Печки (двукратно: 1375-1379 и 1389-1392). Този монах исихаст, роден в „Търновската страна“, многозаслужил архиерей на Сръбската православна църква, вероятно се е познавал със св. Григорий още на Атон. През 1346 г. със свои ученици Ефрем се озовава в Бачковския манастир, вероятно на път към Парория, но смъртта на Синаит осуетява присъединяването му към монашеската общност в Странджа. Така или иначе, всичко показва правотата на изводите на Милен Николов – св. Григорий Синаит създава в Парория не просто „лавра“ и дори група обители, а нещо много по-голямо! Впрочем, сходна е появата на световноизвестните манастири в региона Метеора в Тесалия (Гърция), чието начало е поставено през 1340 г. от един събрат, съмишленик и последовател на св. Григорий Синаит – св. Атанасий Метеорски. За нещастие, монашеската общност в Странджа и нейните обители и паметници имат съдба, много по-различна от онази на Метеора... Не се съмнявам, че особен интерес за читателите ще представляват онези страници в книгата на Милен Николов, в които са пресъздадени редица факти от „живия живот“ на средновековните хора. Там те ще срещнат не само отдадени на вярата хора, но и такива, които са „злонравни“ и капризни, ревниви и недотам смирени монаси, както и откровени разбойници... Съвсем естествено, в пряка връзка с професионалните си занимания с историята и археологията на Странджа и Южното Черноморие, Милен Николов поставя акцент на проблема за локализацията на Парория. Непременно следва да се отбележат задълбочените познания на автора върху практически всичко, писано и казано по темата, включително и на базата на разговори и консултации с предишни изследователи. След внимателен анализ на историческите извори и проучвания, на известните и толкова дискутирани в науката топоними (Парория, Месомилион, Катакекриоменос орос, Позова, и т.н.), описания на природни обекти и феномени, и т.н. Милен Николов основателно развива становището, че названието „Парория“ (бълг. „Пограничие“) и съпътстващите го местни топоними визират не Манастирските възвишения, Сакар или някоя друга местност на българо-византийската граница, а най-високата част на планината Странджа – почти ненаселена и трудно достъпна както през Средновековието, така и до днес. Както на базата на наблюденията на редица по-стари и нови автори, а и въз основа на собствените си анализи, Милен Николов достига до идеята, че Синаитовите манастири са се намирали в „.. зона, която заключва в себе си най-високите части на Странджа - масивите между с. Дерекьой (на североизток от Лозенград, в Република Турция) – Голяма и Малка Махиада – връх Босна. Особено в турска Странджа планината е с постоянна височина с върхове между 500 и 700 m и повече, с много реки и усойни места (…) В българската си част тази зона днес е заета от териториите на общините Малко Търново и Царево...“ Според мен няма съмнение, че в този район трябва да бъдат насочени усилията на днешните и бъдещите изследователи. Непременно трябва да отбележим, че издаването на тази книга се радва на подкрепата на родолюбиви българи и местни институции в района на Черноморска Странджа. Нещо повече, нейната поява става с помощта и благослова на Негово Високопреосвещенство сливенския митрополит Йоаникий. Последното е знак за уважението на нашата Църква към делата на светите предци – не само защото тези български земи днес са в състава на Сливенската епархия на Българската православна църква, но и поради древните традиции. Да припомним, че през ранновизантийската епоха епископията на Цоида/Туида (дн. Сливен) е в състава на обширната епархия Хемимонт (ІV-VІІ в.). Въпреки особеностите на житийните паметници, разказващи за Парория и просиялите в нея монаси, факт са техните връзки с цар Иван Александър, без съмнение с Търновската патриаршия и с прочути обители като Епикерниевия манастир край Сливен – именно в тази обител, посветена на Пресвета Богородица, св. Теодосий Търновски научава за появата на св. Григорий Синаит. Ако продължим с думите на св. Патриарх Калист, в Странджа се стичат „... множество човеци (...) неговото божествено учителство да слушат...“ От големия манастир край Сливен (уви, непощаден от историческите превратности...) св. Теодосий отива при „... онзи велик небесен човек и земен ангел...“ в планинските усои на Странджа, за да продължи неговото дело сред своя православен български народ. Книгата на Милен Николов е повече от добра основа не само за теоретични размисли, но и за практическа работа. Прецизният подход на автора заслужава висока оценка, като по същество задължава съвременната историческа и археологическа наука да намери най-сетне прочутото преди векове средище на християнската духовност и култура... Крайно време е проучванията, затруднявани в миналото от политическите обстоятелства, да бъдат продължени. Книгата на Милен Николов, иска ми се да вярвам, ще даде тласък за детайлно изследване на визирания район и точното локализиране на манастирите на св. Григорий Синаит – и то не само като желана възможност за развитие на т.нар. културно-исторически туризъм и поклонничество, но и заради самото познание. Познание за древната „света планина“ Странджа и великия християнски учител св. Григорий Синаит.