18.11.2016г.
Участват:
проф. д-р Пламен Павловпроф. Николай ОвчаровДелото и съдбата на последния търновски цар Иван Шишман (1371-1395) от много години е сред темите, върху които работи археологът и историкът проф. Николай Овчаров.
Повод за срещата ни с известния изследовател е новата му книга „Цар Иван Шишман – защитникът на Отечеството“, в която са развити редица нови наблюдения и хипотези, базирани върху нов прочит на историческите извори и археологическите проучвания през последните години. Авторът е сред онези български историци, които оценяват по достойнство този наш владетел. Иван Шишман съвсем не е слаб и малодушен владетел, както го оценяваха историци и писатели в миналото. Напротив, непредубеденият поглед и истинския прочит на историята изправя пред нас един истински борец за "Христова вяра, за българско име...", както го е обезсмъртил народният гений. Авторът ни представя цар Иван Шишман като воин и държавник, който се сражава се до последния си дъх срещу многократно превъзхождащите го военни сили на османските завоеватели. Истината е, че завладяването на българските земи продължава десетилетия, в които се водят сражения, и то за всяка крепост, котловина, селище... Цялото българско етническо пространство е става поле на кървави битки, отразени в исторически извори, песни и предания. В Бориловия синодик се отдава “вечна памет” на “протокилийника (царският адюдант) Приязд и воеводата Балдю”, на военачалниците Семир, Йончо, Добромир, Иваниш “... и всички, които заедно с тях проявиха мъжество против безбожните турци и проляха кръвта си за православната християнска вяра...” Следващ запис в Синодика откроява по-късен период от съпротивата, в който загиват “... Арцо, Трошан, Ратен и брат му Карач, Потрък, Ханко, Стан, Михаил, Богдан, Шишман, Ботул, Радослав, Войсил, Константин, Годеслав, Черноглав...” Това автентично свидетелство за съдбата на двадесет и две видни личности показва мащабите на случващото се в края на ХІV в. Градове като Боруй (Стара Загора), Ямбол и Шумен са превземани от турците и после отвоювани от българските войски. Завоеванието съвсем не е низ от победи - сражения, различни като мащаби, са отбелязани дори от тенденциозните османски хронисти. Отчаяната и героична борба за България се преплита с верността към християнската вяра. Този мотив, залегнал в народния епос, звучи силно и в един надпис от крепостта Боженишки Урвич, Софийско: “Аз, севаст Огнян, бях при цар Шишман кефалия и много зло патих. В това време турците воюваха. Аз се държах да вярата на цар Шишман...”